Ако ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА бе написана от ...

Как би звучала, разказана от:

Едгар По

На полянка в стара, мрачна, обвита в тайнствено - влажен воал гора, над която на тъмни облаци се носели зловещи изпарения, и сакаш се чувал ужасяващия звук на окови, в мистичен ужас живеела Червената шапчица…

Ърнест Хемингуей

Майката влязла, и оставила на масата чанта. В чантата имало мляко, бял хляб и яйца.
-Ето – казала майката.
-Какво? – попитала я Червената  шапчица.
-Ето това – казала майката – ще го отнесеш на баба си.
-Добре! – казала Червената шапчица.
-И гледай на страна – казала майката – Вълк!
-Да.
Майката гледала как нейната дъщеря, която всички наричали  Червената шапчица, защото тя винаги ходела с червена шапчица, излязла; гледайки  своята отдалечаваща се дъщеря, майката помислила, че е много опасно да я пуска сама в гората; и освен това тя също си помислила, че вълкът отново е започнал да се появява там; и като помислила това, тя усетила, че започва  да се тревожи.

Ги дьо  Мопассан

Вълкът я срещнал . Той я  погледнал с такъв особен поглед, какъвто опитен парижки развратник хвърля на провинциална кокетка, която все- още се старае да изглежда невинна.  Но той вярва в нейната невинност точно толкова, колкото и тя  самата, и сякаш вижада още как тя се съблича, как полите и падат една след  друга и как тя остава само по риза , под която се очертават сладостните форми на нейното тяло...



Виктор Юго

Червената шапчица се разтреперала. Тя била сама. Била сама като игла в пустиня, като песъчинка сред звездите, като гладиатор стед отровни змии, като сомнамбул в печка...

Джек Лондон

Но тя била достойна дъщеря на своята раса; в нейните жили текла силната    кръв
на белите покорители на Севера. Затова, дори без да мигне с очи , тя се хвърлила
на вълка, нанесла му един съкрушителен удара , и веднага го подпряла с
един класически аперкът. Вълкът побягнал от страх. Тя гледала след него
доволно, усмихвайки се със своята, по женски очарователна  усливка.



Ярослав Хашек



- Ех, и какво съм направил? – мърморел вълка – С една дума- прее..х се!


Оноре дьо  Балзак

Вълкът стигнал до дома на бабата и почукал на вратата. Тази врата била направен през 17 век от неизвестен майстор. Той я измайсторил от модния по това време канадски дъб, придал и класическа форма и я закачил на железни панти, коити  в своето време може и да са били хубави, но сега ужасно скърцали.На вратата нямало никакви орнаменти и украшения, само в долния десен ъгъл се виждала една цепнатина, за която казвали, че е направена от собствената шпора на Целестин дьо Шавар, любимеца на Мария Антоанета и втори братовчед по майчина линия на бабиния дядо на Червената шапчица. По останалото вратата била обикновена, и затова няма смисъл да се спираме на нея по- подробно.




Оскар Уайльд

Вълкът: Извинете, Вие не знаете моето име, но....
Бабата:  О, няма значение. В съвременното общество с добро име се ползват онези, които го нямат. С какво мога да Ви услужа?
Вълкът: Виждате ли ... Много съжалявам, но аз съм дошъл, за да Ви изям.
Бабата:  Колко мило! Вие сте много остроумен джентълмен.
Вълкът:  Но аз говоря сериозно.
Бабата:  И това придава особен блясък на Вашето остроумие.
Вълкът:  Радвам се, че не се отнасяте сериозно към факта, който току- що Ви съобщих.
Бабата:  Днес да се отнасяте сериозно към сериозните неща, е проява на лош вкус.
Вълкът:  А към какво тогава трябва да се отнасяме сериозно?
Бабата:  Разбира се, че към глупости. Но Вие сте непоносим.
Вълкът:  А кога вълкът става омразен?
Бабата:  Когато досажда с въпроси.
Вълкът:  А жената?
Бабата:  Когато никой не може да я постави на място.
Вълкът:  Много сте строга към себе си...
Бабата:  Разчитам на Вашата скромност.
Вълкът:  Може да бъдете уверена. И няма да кажа на никого и дума (изяжда я).
Бабата:  (из корема на Вълка) Жалко, че прибързахте. Аз толкова се канех, да Ви разкажа една поучителна история.

Ерих Мария Ремарк.
-Ела при мен – казал Вълкът.
Червената шапчица наляла  две чашки коняк и седнала до него на леглото. Той вдъхнал познатия аромат на коняк. В този коняк имало мъка и умора- мъката и умората на гаснещия сумрак.Конякът бил самия живот.
-Разбира се- казала тя – аз няма на какво да се надявам. Аз нямам бъдеще.
Вълкът мълчал . Той бил съгласен с нея.

 Joe_Dou