"Децата ми не четат и вината за това е наша, на всички нас"

 

В края на всяка учебна година получаваме от учителя или учителката по български език списъка със задължителните четива. Съвестно и покорно поръчвам тези, които ни липсват, и се надявам всяка година, вече 9 години, децата ми да прочетат поне половината от тях. С напредването на лятото се радвам, ако двете ми деца успеят да се справят поне с една от книгите.

 

Вероятно някъде сме сбъркали. Въпреки че поне един възрастен в къщата постоянно отделя време за четене, децата не са възприели този модел. Когато бяха малки - в началното училище, имаха нормата да четат определен брой страници дневно, а след това да обсъждат написаното. Когато бяха още по-малки - преди да се научат да четат - ние им четяхме всеки ден и те бяха очаровани. Това изглеждаше като добро начало и добър контекст, но времето се оказа недостатъчно.

 

Не само аз съм в тази ситуация. Повечето родители, с които разговарям, се оплакват от това. Разбира се, това не означава, че не четат никакви книги, а че не преминават през толкова много литература, колкото ние като деца. Може би и нашите очаквания са твърде високи в сравнение с динамиката на живота, който водят децата ни.

Известно време обвинявахме телефоните, лаптопите, телевизорите и другите устройства, които имаме вкъщи. Но дори и в тяхно отсъствие децата ми предпочитаха да правят нещо друго, освен да четат. Те почистваха, започваха да готвят, правеха всякакви проекти от типа "направи си сам", играеха си с котките или просто седяха и не правеха нищо.

 

Авторката на книги Катрин Марш се оплаква в редакционна статия в "Атлантик" от същия проблем и открива, че вината не е в екраните. Според нея по-скоро проблемът може да е в образователната система и начина, по който са структурирани учебниците за ограмотяване. В американската система дадено литературно произведение се изучава за по-дълъг период от време, което прави откриването на това какво се случва с героите по-малко приятно за ученика и става твърде трудно да се стигне до края.

Друг проблем, с който се сблъскваме, е много дългото време, което отделяме за анализ на даден литературен текст. "Критичното четене е важно умение, особено за поколение, бомбардирано с информация, голяма част от която е ненадеждна или подвеждаща. Но това прекомерно съсредоточаване върху анализа има висока цена: губи се любовта към книгите и историите", смята Катрин Марш.

 

Нейното обяснение се отнася много добре за българското училище. Още от най-ранните класове децата започват много строго да обсъждат "какво е искал да каже авторът?". Често се избират тежки произведения. Очевидно е, че трябва да има обсъждане на текста. Но може би трябва да се промени начинът, по който те се провеждат, за да се събуди интересът и любопитството на децата.

 

Както споменава авторът, уроците са кратки, което не оставя време за същинско четене на текстовете на глас. Няма повече часове за четене. В някои училища те са станали незадължителни, но не всички деца имат тази възможност.

 

"Моите деца обичаха да четат книги извън учебната програма, когато го правеха. Те бяха препоръчани от приятели или от реклами в социалните медии. Нито един откъс от произведение в учебниците не ги накара да проявят любопитство да го прочетат от корица до корица, освен ако не беше задължително или не настоявахме."

 

Това не е случаят с моите деца, но не бива да забравяме, че в България цената на книгите също не помага много за апетита за четене.Библиотечната инфраструктура също не е съюзник. Дори училищните библиотеки не те подтикват да четеш там, където ги има. В нашето училище библиотеката се превърна и в канцелария, защото нямаше достатъчно места за новите класове, които бяха създадени.
 

Децата ми не четат. Надявам се, че ще дойде време, когато те ще открият това удоволствие от моето детство. Ако не, ще продължим да ги образоваме с помощта на пътувания и музеи, аудиокниги, филми, документални филми, театър.