Обиждате ли децата си? Унищожавате самочувствието им за цял живот

 

 

 

Горните думи са избрани на случаен принцип. Понякога викането, псуването или обидите могат да бъдат по-сурови или малко по-меки, в зависимост от ситуацията. Ние сме родители и сме водени от желанието да възпитаваме децата си възможно най-ефективно. Но образованието не се осъществява чрез този токсичен подход! По този начин си гарантираме, че ще прекъснем трайно корените на самочувствието на тези, които обичаме повече от всичко друго на света.

И точно както хвърлената на пода чиния се счупва и не можете да я залепите отново идеално, така е и с тези обидни думи. Те не могат да бъдат върнати назад и изтрити. Гласът на родителя ще отеква в съзнанието на детето, когато то стане пълнолетно. Всеки път, когато то направи грешка, в ушите му ще звучи гласът на майката: "Ти си глупак!". Тези ежедневно повтарящи се рефрени се превръщат в абсолютна истина. Те могат да се превърнат в ограничаващите убеждения, според които живеем живота си.

Родителите, които обиждат децата си, го правят, без да осъзнават значението на думите, които казват.

Ако когато го кажете за първи път, никой не ви предупреди, че не сте прави, това със сигурност ще се превърне в навик. Изненадата може да дойде от детето, което на свой ред обижда родителя си, и тогава възрастният може да осъзнае въздействието на собствените си думи. Възрастният използва тези имена в емоционално натоварени ситуации като гняв, страх, разочарование, а по това време мозъкът не е свързан с разума.

 

 

Родителите, които обиждат децата си, следват модела на своите родители. Ако така сте били възпитавани и в собственото ви детство този вид думи са били на дневен ред, не е чудно, че сега проектирате собствената си травма върху детето си. Направете усилие и си спомнете как сте се чувствали, когато са ви обиждали, или помислете сега как звучи критичният глас в главата ви, когато не успявате да постигнете това, което сте си поставили за цел.

Родителите, които обиждат децата си, са затрупани от грижите, проблемите и стреса на ежедневието. Когато собствените ви емоции ви завладеят, вие губите равновесие и изкарвате гнева си върху другите. Най-често децата страдат, защото те са най-безпомощни. Те не могат да отвърнат на удара. Ние не им позволяваме да го направят. И затова просто седят и си го изкарват едно по едно от родителите си, които си мислят, че така ще ги вкарат в ред.
 

Родителите, които обиждат децата си, ги възприемат като малки. Вчерашното дете, което е било тромаво, мързеливо или се е страхувало от тъмното, днес е пораснало. Ако се вгледаме внимателно в него, ще видим, че то е постигнало напредък. Трябва да спрем да го сравняваме с другите деца, а само със себе си. Когато е бил малък, думите не са имали голямо значение за него, защото не е разбирал смисъла им, но тонът на разговора го е предупреждавал, че прави нещо нередно. Сега думите го нараняват.

 

Родителите, които обиждат децата си, бъркат шегите с иронията и сарказма. Това са фини начини на критично и жално общуване, чрез които очакваме детето да коригира поведението си. Тонът е от значение. "Недей да учиш прекалено много, за да не се умориш!", "Не си чисти стаята, какъв е смисълът!". Когато използваме тези реплики, обикновено го правим с усмивка на уста и някак си очакваме да получим друга усмивка в отговор. Но има разлика между добрите шеги, които не обиждат никого, и острите, обидни подигравки.

Сравненията, критиките, обвиненията, униженията и лишаването на детето от каквато и да е похвала или поощрение са форми на емоционалнонасилие. Дори ако вие като родител искате да насърчите детето си, като му покажете, че приятелят му е успял благодарение на упорита работа и решителност да постигне целите си, с това сравнение само ще подчертаете, че то не е достатъчно добро. Детето трябва да избере свой собствен модел на успех.
 

Критиката подобрява поведението само в краткосрочен план. Детето се нуждае от вътрешна мотивация. Желанието да бъде по-добро трябва да се роди в детето, а предметът на мотивацията трябва да бъдат неговите лични потребности. Ето защо, когато ги критикуваме или обиждаме, често постигаме обратния ефект.

Детето, което е обидено, се чувства засрамено и унизено. То или ще се затвори в себе си, или ще изпадне в ярост, като всичко това ще се прояви в социалните му отношения. То или няма да има приятели и ще предпочита да прекарва повече време само, или ще привлича в живота си хора, които ще го унижават. Той или ще се отдръпне от тези, които го обиждат, или ще остане там, страдайки в мълчание.
 

Преди да покажем как се чувстват децата ни, когато са обидени, нека отговорим на няколко въпроса: Как се чувствате, когато обидите детето си?" / "Как се чувствате, когато ви обиди любим човек?" / "Как се чувствате, когато ви обиди непознат?". Всички знаем отговора. Как тогава се получава така, че не сме наясно нито с тона, нито с тежестта на думите, когато "възпитаваме" децата си, като ги обиждаме?

 

 

Обиденото дете губи увереност в собствените си сили. Ако продължавате да му повтаряте колко е мързеливо, то ще ви повярва. То ще докаже на себе си и на вас, че сте прави. Няма да посмее да полети, защото знае, че няма крила, а ако случайно му пораснат, няма да има смелостта да ги пробва.

 

 

Детето, което е обидено, се чувства засрамено и унизено. То или ще се затвори в себе си, или ще изпадне в ярост, като всичко това ще се прояви в социалните му отношения. То или няма да има приятели и ще предпочита да прекарва повече време само, или ще привлича в живота си хора, които ще го унижават. Той или ще се отдръпне от тези, които го обиждат, или ще остане там, страдайки в мълчание.

 

Фрустрацията и тревожността могат да доведат до агресивно поведение и до избор на благоприятна среда с приятели със сходни проблеми. Ще търси признание в група, където околните се чувстват по същия начин.

 

Крясъците, обидите, подмятанията, заплахите, иронията, сарказмът, назоваването, критиката са форми на емоционално насилие. Думите оставят дълбоки белези върху крехката детска душа.

Затова следващия път, когато се изкушите да нагрубите сурово детето си, не забравяйте, че вие сте възрастният в стаята. Направете пауза, поемете си дълбоко дъх, след това го погледнете в очите и му предайте посланието нежно, но твърдо.